Скалите – и продължение на брега, и не само това…Хвърлени камъни във водата, паднали метеорити от небето – една от малките-големи тайна на природата.    Те, скалите, влизат неусетно в морето, сигурно за да поемат всеки удар на вълните. Хващат пулса им – и учестен, и ритмичен, и неравноделен и се опитват да го успокоят. И не само това. Неистово се стремят към дълбокото, за да се откъснат завинаги от сушата, за да станат остров. Свободна твърда земя. Сами да са. Да посрещат първи изгрева и да изпращат последни залеза, да са единствено различни в подвижния пейзаж до хоризонта. Когато обаче мъглите започнат стремглаво да слизат надолу и поглъщат всичко пред себе си, скалите потъват в тях като в бездна. Имаш чувството, че чуваш тогава тишината, която издишват. Толкова е пусто, макар да знаеш, че всичко е на мястото си -  уж е там, а го няма – станало е напълно невидимо. Непредсказуемо. Безследно изчезнало. …Взираш се в смътната пропаст, виждаш уж някой остър каменен ръб, криле на птица, но само след миг, силуетите им изчезват. И отново – всемирна пустош. Мъглите в този залив са ненаситни, гъвкави, безусловни през целия сезон. Напълно истински са. Поглъщат алчно всеки щрих .В тях се разтварят и морето, и скалите, и плажовете. Остава само изравненото, еднакво, измамно пространство, с дъх на сол, дим и горест.