Бурята помете лятото. Сигурно и безмилостно. Само за една нощ.

Мракът се разцепи от светкавиците, после всичко изчезна. И пак отначало, сякаш някой снима в тъмното непрекъснато!

Чува се само вятърът, който съска през зъби в нощта. И отново и отново се врязват в пространството отделни късове от пейзажа, в убийствено синьо…

Листата на ореха потръпват, мъчейки се да не се отскубнат от клоните. Короната му обаче ги изхвърля – упорито, като непотребна стара дреб.

Хаос…Вятърът преобръща пейзажа с ярост, явно иска да го срине до сутринта. Неподреден, чужд, страховит.

Като в калейдоскоп, с всеки удар се очертават разкривени линии и безсмислени щрихи, които рисуват футуристични фигури с тайнствен  смисъл. Дрезгавите отблясъци, ту се откроява върху черния фон като концентрични нимбове, ту драматично потъват в нищото.

Видях един различен свят, събрал се в кълбо от непознати звуци, свистящи светлини, градски прахоляк, листа, треви и опасен мрак…Всичко, готово да се сгромоляса върху ни.

Само въздухът – като висока, висока кула, изтеглена по вертикала, се опитва да го спре. Да затисне грохота му. Да поеме тътена, кънтящ в душата ми.

…Вдишвам, издишвам. О, да, ето го, Вавилон, моят Вавилон!