Малкото паяче плете тънките си мрежи, люлее се унесено, сякаш и то мечтае за нещо свое преди да заспи…

Като погледна пейзажът насреща, разбирам, че точно тук, където съм, няма минало, сегашно и бъдеще време – годините и сезоните са разбъркани завинаги и дори онзи някогашен октомврийски листопад се издига пред мен – нагоре, към облаците като неутъпкана горска пътека и полека-лека изчезва.

През сребърните нишки на паяжината, виждам пространството различно –  уж мога да го докосна, но е недостижимо -  увито е в нея като в копринен пашкул. Още малко и аз ще съм хваната, заедно с отблясъците на сезона, в примамлива свилена примка.

 Какъв е този доброволен плен – за всички ни? И хълмът, и дърветата, и ябълките, нападали в тревите, и здравецът пред къщата, песента на щурците – всичко е в едно – като в огромна люлка, която се движи нагоре-надолу, наляво и надясно в пространството - леко, напевно, приспивно.

Още малко и луната ще изскочи отнякъде, следвайки лъскавата нишка. И тя ще влезе в ритъма, в такта...А аз, аз се моля сънищата ми да продължат и после - наяве.