Луната разсича пейзажа: 
ада се вижда с просто око 
рая остава на тъмно.

Петък. Светлината ме буди. Чувствам я и физически.
Внезапен лъч пада върху чекмеджето на бюрото. 
Няма случайности в живота: 

Звън. Четвъртък. 
Сънят ми спира на най-интересното. 
Опитвам се да го възстановя, вече будна, докато запарвам чая. 

Най-бавният сезон започна.
Бургас в мъглата пак заплува.
Неясно, бързо и неточно

Синьо.
 
Издишвам. Вдишвам.

Пак тревите боледуват
по несбъднати течения.
Лято. Вятърът пладнува. 

Сълзата. Не искам да я изтрия. 
Нека свободно да пресича лицето.
И когато плача да не се преструвам,

Октомври с листопадите.
Издигнал е стени - 
бляскави и недостъпни - чак до небето.